Доц. Кр.Генов: Недопустимо е хора да умират от предотвратими болести

Доц. Генов, къде е България в сравнение с Европа и света в областта на неврологията ?

Аз съм посетил почти цяла Европа и много от водещите световни неврологични центрове и мога категорично да кажа, че това, което се прави в нашите основни клиники, е на изключително високо ниво. Разполагаме с цялата необходима техника, с всички методики за диагностика и лечение, както и с много добре подготвени спецалисти.

Един от нашите проблеми е, че не всички неврологични отделения са на това високо равнище. Причините са различни – на някои места липсват специалисти, другаде материалната база е морално или физически остаряла. Но всеки пациент в крайна сметка има достъп до водещите български клиники.

Добра ли е в момента системата за специализация по неврология?

Има доста какво да се желае. Дори имаше един момент с нулеви години, защото имало прекалено много специализиращи.

В момента има една наредба, според която ние приемаме специализанти и по държавна поръчка, и срещу заплащане. Добре, че се взеха някои от добрите практики от старата система за специализация, при която ние имахме постоянен контакт с младите колеги, редовно ги изпитвахме, те се учеха в продължение на 5 години.

Сега специализацията е около четири години и половина и е разделена на модули, покриващи различните неврологични области. Но бройките са много малко, трудно се достига до специализация, поради което се въведе конкурс за зачисляване за специализация. Има доста желаещи. Това е причината в момента да няма дефицит на невролози, както има в патоанатомията, педиатрията и други специалности.

Известно е, че подготовката на един специалист е продължаващ през цялата му кариера процес. Това случва ли се в България?

Всички знаят, че редовно различните специалности правят конгреси, конференции и симпозиуми. Но за три дни не може да се получат задълбочени знания.
Затова продължаващото обучение, поддържането на висок професионализъм зависи много и от самите колеги.

Ако някой не чете системно, няма достъп до профилираните издания, не се запознава с новостите от различни източници, няма как в ХХІ век да е добър лекар. 
А форумите, на които се събираме, на които обучаваме колегите, са много важни, защото там са затвърждават съвременните диагностично-лечебни алгоритми.

Трябва ли в по-малките болници да има неврологични отделения, или те трябва да са съсредоточени във високотехнологичните заведения?

Новите принципи са за окрупняване и централизация на специализираната медицинска помощ, но няма да скрия мнението си, че в системата до 2000 г. имаше доста положителни неща.

Районните невролози познаваха своите пациенти и ги проследяваха с години. Това има своето значение за качеството на лечение и за достъпа на пациентите.

Каква е оценката Ви за неврологичните познания на общопрактикуващите лекари?

Едва ли могат хиляди колеги да бъдат приведени под общ знаменател. Но имаме проблеми със забавени диагнози и съответно лечение заради късно насочване към невролог.
Не е добре личните лекари да се опитват сами да се справят със сериозни неврологични проблеми. Дори и доболничните невролози трябва много сериозно да преценяват кои пациенти могат да бъдат консултирани и лекувани амбулаторно и кои са за хоспитализация във високоспециализирано отделение.

Клиничното диференциално диагностично мислене е доста различно от доболничното.
В наши дни огромно значение имат инструменталните изследвания, без които диагнозата не може да бъде сигурна.

От какво са най-недоволни пациентите?

От тромавата система за достъп до високоспециализирана помощ. Понякога пътят от джипито до нас отнема месеци. Личният лекар трябва да даде направление за невролог, той – от своя страна – да даде направление за високоспециализирано изследване, например ЯМР.

Тези талони са малко, чака се дълго и т.н. Докато в други страни от съмнението за множествена склероза, например, до доказването на това заболяване минават няколко часа.

А каква е ролята на самия пациент?

Това е другата страна на нещата – хората в България имат много ниска здравна култура и са небрежни към здравето си, включително по-интелигентните и образованите хора.

Това, в съчетание с разрушената система за задължителна и масова профилактика, доведе до печалното ни първенство като държава по заболеваемост и смъртност от редица заболявания – инсулти, инфаркти, злокачествени болести.

Всъщност голяма част от хората умират преждевременно от предотвратими и лечими заболявания. Това е недопустимо в европейска държава!

Да вземем инсултите като едно от най-масовите и най-тежко инвалидизиращите заболявания. Защо не се откриват своевременно дискретните форми на нарушено мозъчно кръвообращение, преди да се е стигнало до най-тежкото състояние?

Защото самият пациент, въпреки затрудненията, които изпитва, не се обръща към лекар, а отдава проблемите си на „умора”, на „възрастта” и т.н. Едва при оформен инсулт пристига в болницата и чака да го излекуваме. Но тогава резултатът е частичен.

Истината е в профилактика на рисковите фактори – хипертония, диабет, дислипидемия, хипокинезия, наднормено тегло, тютюнопушене и др. Но колко хора редовно си правят такива прегледи, дори и да има възможност при личния лекар?

Достатъчно ли са клиничните пътеки в неврологията?

Не! Принудени сме да нагаждаме част от диагнозите към наличните пътеки. Защото болният идва при нас с дадено страдание и иска помощ, но не се интересува дали проблемът му е включен в пътека или не.

Затова очакваме сега да се направят по-адекватни пътеки. Ето сега нямаме пътека за преходно нарушение на мозъчното кръвообращение. И пациенти, които имат транзиторни исхемични атаки, ние трябва да ги приемем с диагнозата „исхемичен инсулт”. Това изкривява и медицинската статистика.

А финансирането на пътеките достатъчно ли е?

Категорично не! Например за пътеката „Остра деминиелизираща полиневропатия, тип Гилен-Баре” изисква лечение с имуновенин, от който един флакон Киовиг инфузионен разтвор 100 мг/мл. – 50 мл. струва 640. 75  лева (Бакстер).

Необходими са 10 флакона за около 7 000 лв. А пътеката е 2255 лв. За кое по напред да са тези пари? И ако големите клиники се справяме по някакъв начин, защото имаме много голям оборот на пациенти, по-малките структури просто изнемогват.